Градината с беседката

11:59
Нищо в градинката не подсказваше за необичайни неща. Обикновен неделен ден, точно по обяд, когато мястото беше най-населено. Навсякъде се чуваха детски гласове и смехове, във въздуха се усещаше този живот, който почти никъде във Фелс Чърч не се намираше.
Каквото и да правиш тук не можеше да разбереш, че е средата на есента. Слънцето плъзгаше лъчи по червените бузки на тичащите деца. Майките им, облечени в аристократични рокли, от които едва дишаха се намираха на някои пейки, носейки чадърчето си за да ги пази от напеклото слънце.
Бесетката, която стоеше точно по средата на тази приказка се пълнеше от влюбени двойки, чиито очи пълни с романтика се впиваха в любимия си човек.
До този час нещата изглеждаха нормални..

12:00
Поникнала сякаш от земята, една фигура на момиче, което по никакви параграфи не се вписваше в портрета се приближи със свирепа скорост към беседката. За секунда беше като размазана цветна сянка, като плод на въображението ти, но след момент тя стоеше пред теб, съвсем истинска от плът и кръв анализирайки те.
Тялото бе рускинята Альона, която имаше доста крещящ стил на обличане, неизвестен за средновековните представи тук. Буйната й коса се беше изпънала от промяната на сезоните и се простираше невероятно дълга по раменете й, стигайки чак до кръста. Бе облечена в искряща жълта тениска, заедно със шарените й къси панталонки и отличаващи се кецове с нюансите на дъгата. А тази заслепяваща колекция дрешки тип двадесет и първи век завършваше с изумителна колекция от гривнички, които бяха освен на ръцете, и на краката й.
Неодобрителните погледи на жителите тук се впиха с изгаряща ярост в странницата. Александров обаче не обърна внимание на тези безмълвни подмятания и избута грубо една от петте двойки, настанили се удобно. След като направи място за своя милост се настани удобно и затвори очи, гледайки дъсчения таван на беседката и просмукващите се лъчи.

Истината бе, че всеки обяд от появата на върколака същата фигура пристигаше с точност. От няколко дена носеше едни и същи дрехи, с които бе дошла тук и всеки ден гонеше хората в градинката, сякаш беше грозно същество, което не можеше да понесеш и секунда.

12:01
В градината се бе възцарила пълна тишина и никой освен Альона и едно дете (което плачеше с глас, заради това че майка му се беше изгубила мистериозно) не се намираше в полезрението. НЕсмутеното от случилото се преди секунди момиче се отпусна на една от продълговатите пейки и се отдели за момент от тази странна реалност.
Догадките й как е пристигнала тук бяха все по-отчайващо приказни. Нямаше си идея все още как да се върне в къщи, заживявайки нормално. Очевидно беше далеч и от момчето, което харесваше и чиято целувка нямаше да усети доста дълго..

- Леле, умееш да гониш хората. До колкото аз познавам тази градина винаги е била препълнена.
- Да, така е .. благодаря.

Все така лежейки, Альона се опита да осмисли какво беше станало. Този път в ТАЗИ реалност. Този безгрижен и енергичен глас, който бе обърнат именно към нея.. Та кой би могъл да бъде безстрашен до толкова, че да заговори рускинята?
- Кой.. коя си.. ти? - отправи първия си въпрос върколачката към непознатата лейди.

П.П. Изпълняване на задача.

Градинката бе едно наистина приятно място да прекараш скучния обед, особено при такова хубаво време. В лицето си усещаш приятен есенен полъх, а по кожата ти подскачат слънчевите лъчи и снопове светлина проникват с изящество между листата на дърветата. Точно поради тази причина Ади реши, че иска да прекара малко време точно там. Естествено два века по-рано нещата бяха доста по-различни от реалността, но е факт, че градинката пак си беше на мястото, при това все така чаровна и приятна. Повечето любими места на момичето ги нямаше, защото градинката някога е била много по-малка. Ала това "някога" изведнъж става реалност и се превръща в нястояще.

Ади знаеше, че в градинката винаги има много хора, които щяха да я гледат странно, заради външния и вид, но това въобще не я притесняаше. Тя никога не обръщаше внимание на мнението на непознатите. Независимо дали ще я помислят за луда заради дългата плетена жилетка и тесните дънки, с които беше облечена, тя все пак реши да отиде в градинката. За огромна изненада на тийнейджърката там нямаше почти никого. Погледът и обаче веднага бе грабнат от приятно (според разбиранията на Ади) обечено млада жена, на не повече от тридесетина години, която беше полегнала на беседката. Да, стилът и беше, точно като за двадесет и първи век! Явно тя бе причината градинката да е така пуста.

Ади не се притесняваше да се приближи. Напротив - тя си помсли, че може би точно тази жена може да и помотне да се върне в своето време. Или може би и тя също като нея нямаше никаква представа какво прави тук? За да разбере, Ади трябваше просто да отиде и да завърже разговор. Дано само не я изплаши, така както се бе излегнала. След като се приближи, момичето спря. Тя искаше да разгледа отблизо младата жена. Не приличаше на амерканка, нито изглеждаше като да е англичанка. По всяка вероятност бе чужденка. Дали говореше английски? С риск отговорът на въпроса да е "не", Ади отново тръгна към нея, но този път малко по-бавно и несигурно. Когато най-накрая бе на около половин метър от беседката, тя отново спря. Нали беше вещица, нямаше причина да се притеснява. Нищо нямаше да и стане ако просто започне нормален разговор. Пък и имаше добро предчувствие. Нямаше начин жената да не е от двадесет и първи век. Този стил на обличане, прическата и, всичко...

След няколко секунди, момичето събра кураж и показа на излегналата се жена учудването си, че градинката е така празна. Тя явно не осъзна от самото начало, че току-що някакво си хлапе я бе прекъснало, защото в отговор само благодари нехайно. На тийнейджърката и олекна - тя все пак говореше английски, макар и с акцент. След няколко мига обаче явно жената се осъзна и попита Ади откъде се е взела. Младото момиче реши, че не и трябва сигурност в такъв момент и спокойно обясни:
- Името ми е Адриана Грифин, накратко Ади. Знам, че сигурно се чудите откъде съм се появила. И с риск да ви прозвучи налудничево, ще ви кажа - аз идвам от двадесет и първи век.

Ади каза всичко това толкова сигурно, колкото според нея бе нужно за да не я помисли жената за луда. Тя обаче не даваше никакви признаци тези думи да са и прозвучали странно. Дори напротив - представи се... под името Альона Александров. Ади беше твърдо решена да разбере колкото може повече.

- Видях, че изглеждате доста... подобаващо - продължи тя. - Имам придвид точно както изглеждат хората от моето време. Оттам ли идвате?

Альона кимна в знак на съгласие. Значи беше истина - Ади не беше единствената. В този момент в главата на момичето изникна нещо. Тя беше вещица и изневиделица се беше върнала два века назад, където вижда друга жена, изпаднала в същото положение. Дали пък и в нея нямаше нещо необичайно? Ади сметна за неуместно да попита направо, особено при положение, че току-що се бяха запознали. Пък и рискуваше да разкрие тайната си. Затова тя реши просто да разбере още за Альона.

- Как всъщност попаднахте тук? - попита тя с надеждата събеседничката и да знае нещо повече от нея самата.

За момент всичко рухна – хладнокръвието и мистериозното отношение, породени след.. инцидента. Намираше се във време два века назад от познатите й улици, разговаряйки с непознато момиче, толкова безстрашно, сякаш и то пострадало от същото странно въздействие на СОБСТВЕНОТО си бъдеще.
Беше станала затворник на настоящето, всичко ставаше без начало, без край, извън границите на всички закони на природата. Нещата се струпваха наведнъж, но поне не можеше да се оплаче от липса на паранормални събития.

“Внимавай какво си пожелаваш.”
Във всяка ситуация, във всеки филм, във всяка лента от живота на Альона това изречение се появяваше, поразявайки те отново и отново. Забранени ли бяха желанията? ВСИЧКИ искаха мечтите им да се сбъднат.. а на една госпожица, която мислеше, чувстваше и дишаше като тях я бе страх от мечтите й. Толкова ли убийствено беше да помечтае.. за по-добър живот както останалите хора. Надеждата обгорявала сърцето й да бъде една стъпка пред нея. Както при НОРМАЛНИТЕ хора.
Оттам тръгваше всичко. Лошото беше, че тя по никакъв начин не се причисляваше към нормалната представа за човек. Плът, кръв, кости – тя ги имаше. Но в духа й, в природата й, в настоящето й всички случки подсказваха за определено странен човек.

Притисна пръсти до лицето си и потърка уморено челото. В такива моменти приличаше за старец, който бит от живота бе готов да си замине, а Бог да го очаква с отворени обятия. Нещата обаче бяха различни и тя, младото момиче на тридесет години, имаше да извърви още много път, да изяде много хляб.

До нея новодошлата очакваше с нетърпение отговора на въпроса си. Но държанието на върколачката винаги е било отблъскващо и повечето хора са си тръгвали ако не им е проговорила след три минути. Обаче в този диалог трите минути отдавна бяха минали, а Аля продължаваше да не обръща внимание на вещицата. Или поне така изглеждаше.
Продължи да лежи, като този път отлепи ръце от лицето си. Отпечатъците от пръстите й бързо се сляха с мургавата й кожа, сякаш нищо нямаше до тогава.
Александров се изправи бавно и за първи път погледна Адриана. Имаше вид на човек, който бе не на място и чрез един поглед Альона веднага можеше да разбере; същата изгубена душа. По чертите й личеше едно недоволство от преценяващите погледи на Аля, създаващи впечатление сякаш те наблюдаваше под рентген.

- Вашите добре са те възпитали, а ? Само че сега не виждам да са с теб. – Альона хвърли кос поглед от ляво и от дясно и тогава продължи. – Така че спокойно може да ми говориш на ти, Ади. Когато ми говорят на Вие сякаш съм бабата от памтивека. – отново поглед към природата. – Всъщност в момента съм точно такава. Като броим факта, че се намираме не в съвремието, ами далеч, далеч от него. И така да престанем с безмозъчните слова, ами преминем към важната част – Къде се намираме? И защо? Кой по дяволите реши, че е здравословно да си играе с мен?!

Настана мълчание, в което Альона поднови разузнаването на тийнейджърката пред нея, но по изражението й личеше, че не очаква отговор.
- Не разбирам защо някой се опитва да изпрати в миналото някой нормален човек като мен в тези мрачни и неизвестни времена.
Не, нямаше намерение да издава факта, че е върколак. Нямаше да го направи пред никого тук.
Такива бяха намеренията й.

Нормален човек значи... Да, Альона бе просто човек. Значи тя не можеше да помогне на Ади. Или пък не... Може би това бе просто за заблуда. Естествено, как може Ади да се заблуди! Повече от ясно е, че никой няма да каже на непълнолетна тийнейджърка, с която се е запознал току-що "Аз имам магически способности." или нещо подобно. Не можеше да е съвпадение... Всъщност можеше, но Ади просто не вярваше Альона да е съвсем невинна и толкова обикновена, колкото казваше. Та тя бе прогонила всяка една жива душа наоколо и явно бе свикнала хората да се плашат от нея, защото показа учудването си, че Ади не се страхува да я заговори. Пък и в жената имаше нещо необяснимо и странно. Някакво зловещо излъчване, което Ади просто усещаше. И трябваше да се признае, че това никак не и харесваше. Момичето наистина не знаеше накъде да продължи разговора и какво точно да каже. И тя също като събеседничката си нямаше никаква представа как се е върнала два века назад във времето.

- Всъшност аз знам къде съм, но също като теб нямам идея защо - щом жената беше решила да играе игра и Ади щеше да го направи. Тя бе убедена, че Альона не е просто човек, въпреки че това не беше изключено. - Да, странно е, че вече не сме в двадесет и първи век, но според мен всичко си има причина. Сигурна съм, че не съм попаднала тук случайно. Обедена съм, че има причина и ти да си тук с мен. Друг е въпросът, че не знам каква.

Дали не бе глупаво да каже всичко толкова направо? Ади не умееше да мисли в такъв момент. Не я интересуваше и какво ще си помисли жената за нея. Тя се стремеше просто да разбере това, което искаше - има ли нещо необикновено в Альона и какво е то? Защо двете бяха в средновековието и как могат да се измъкнат? А може би не бяха само те? Мислите на момичето запрепускаха. Тя бе настроена за поредния скучен ден, а ето какво и предостави съдбата. В този момент в съзнанието и изникна една мисъл. Може би двете трябваше да се... сприятелят, защото все пак нещата стоят по-различно между непознати.

"Приятелсвото отваря много врати." Това бе една от многото мъдри мисли на майката на Ади. Ето един типичен пример, който обяснява и доказва тези думи. Може би двете трябваще заедно да разкрият ТАЙНАТА? Или може би не? Ади беше по-объркана от всякога. Няколко минути мълчание и никой дори не се и опита да го наруши. Момичето все пак реши да опита да се сближи още малко с Альона и да опита деликатно да и обясни къде се намират.

- Фелс Чърч е бил доста по-различен преди два века - започна момичето безразлично. - Но виждам, че в него винаги го е имало онова странно усещане, което изпитах, когато за пръв път дойдох тук.

Альона трябваше да узнае, че Ади не е на ново място. А може би и за нея селото не бе непознато?
- Ти идвала ли си някога тук? - последва въпросът на седемнадесетгодишното момиче.

Всъшност тя не очакваше отговор. Беше и повече от ясно, че Альона е някак странно предразположена към цялата ситуация. А и към живота въобще. Ади просто искаше да покаже итерес, какъвто обаче и липсваше. Жената можеше и да е усетила това, но всъшност на нея не и пукаше особено. Ади забеляза, че Альона се бе замислила. Не даваше никакъв признак да каже нещо, с което да и помогне. Явно не знаеше нищо... явно наистина бе просто човек. Ади бе започнала да губи надежда. Тя реши просто да почака и да види дали жената щеше да наруши мълчанието...

Игра.
Всичко бе една маска, една завеса, която стоеше между двете момичета. Въздуха около тях беше динамично настроен, вибрациите – които със сигурност усещаше Ади – бяха различни. ВСИЧКО подсказваше за нещо НЕчовешко, нещо, което не е нормално, също както факта, че и двете нямаха представа какво правят тук.
Дрехите, начина по който се държаха, сякаш имаха наистина голям опит, сякаш не бяха онези страхливи хора, които се намираха в двадесет и първи век. Движенията им, усмивките, които криеха само потайност, дим от лъжи и тайни, всичко в тях издаваше една жажда за самостоятелност, но и слабост.
Може би и двете знаеха, че не могат една без друга. Не могат без да си подадат ръка, без да усетят приятелско рамо и сигурност, че ако се провалят някой ще им помогне. Когато някоя падне в този ужасен и пълен с кратери път, другата ще й подаде ръка и ще я вдигне.
Но не. Нещата бяха далеч по-сложни.
Играта си беше игра, а правилата не трябваше да бъдат заобикаляни.
А може би и двете бяха силни духом за да се преборят сами?

Фелс Чърч.
Нещата достигаха до Фелч Чърч. Всъщност Альона си нямаше и представа къде се намираше, понеже не бе направила труда да прочете някоя табелка, или да поразпита за мястото, така и така всички бягаха и не й даваха никакъв шанс за каквото и да било.
Александров разбра – момичето до нея определено НЕ беше човек. Или пък беше, но такъв, достатъчно смел и дързък за да рискува хладнокръвно живота си, сядайки до върколак. Но селцето определено си бе странно – от къде пък се появиха толкова безстрашни хора? Или самото място е пълно с такива НОРМАЛНИ хора.

- Ти идвала ли си някога тук? – тийнейджърката си беше доста разговорлива, нямаше следа да се страхува от Аля.

Настъпи поредната голяма вълна от мълчание, която оставяше след себе си време за размисъл. При повечето разговори тези паузи си бяха конфузни, но при тях двете означаваше просто време в опит да разбулиш мистериите, които витаят около събеседника ти. И винаги излизаха без успех.
- Не. Не знам защо съм тук, не знам каква ми е мисията, не знам как да се махна оттук, но бих го направила стига да науча.

Последва лек ветрец, който отнесе и ехото на жената. Разбира се остави и куп недоизказани думи и въпроси.
- А имаш ли нужда от помощ? – запита Адриана, чието изражение доби вид, сякаш се колебаеше дали да изрече “защото аз имам”. Но разбира се, това бе глътнато.
Аля се замисли, като се усмихна само вътрешно. Да не би Ади да очакваше отговор тип “О, да, имам нужда ТОЧНО от теб”. Не, не, Александров не бе такъв човек. Дори и на предсмъртно легло нямаше да си признае нуждата от помощ.
Но от друга страна, ако момичето можеше да й помогне защо не?
“Ако е само една човешка плът няма да ми помогне повече от това да я накълцам при някое пълнолуние.”
- Не, не, мила.. възрастните хора действат сами.. не се нуждаят от подрастващи. Попринцип вашата задача е да оплесквате работите на изучените, знам от личен опит. На твоята възраст аз точно това правех. Имам си достатъчно главоболия.

Дали това беше намек, или просто номер, с който да докаже силата си, но провален с гръм и трясък?

Сега Ади беше много повече от сигурна, че в Альона има нещо необикновено. Първо момичето си мислеше, че тя просто е силна, но дори и силните хора биха приели помощ в такава ситуация. Младата вещица не беше глупава. Тя усещаше негативната енергия, идваща от жената насреща, но знаеше, че няма причина да се страхува. Всичко това наистина бе необяснимо за нея, но тя просто го знаеше! Колкото и силна да бе Альона като личност в нея имаше нещо повече от това... Нещо повече от сила на духа... Нещо зловещо... Ади знаеше това, но не изпитваше страх. Тя просто искаше да намери достъп до събеседничката си, знаейки, че това няма да е никак лесно. Беше свикнала да говори с хората и не се притесняваше от непознати. Това нейно качество щеше да изиграе огромна роля в случая. Знаеше, че не трябва да се бави нито миг повече. Не я интересуваше какво ще стане, просто реши да опита.

- Знам, даде ми да разбера, че не искаш помощта ми. Може би бих те разбрала ако не бяхме в такива обстоятелства - започно сигурно Ади. - Искам просто да ти кажа няколко думи, после ако трябва ще си тръгна.

Момичето нямаше ни най-малко намерение да си върви, но всичко бе част от тактиката и. Тя усещаше, че трябва да се сближи с Альона и осъзнаваше колко трудно ще е това, тъй като самата тя явно бе решила, че това е абсолютно ненужно. Ади поседя така няколко секунди, за да е сигурна, че жената няма да я прекъсне по-нататък и след това продължи:

-Ще карам направо без никакви заобиколки. Ако наистина не бях убедена, че трябва да остана и да ти кажа всичко това, нямаше да го сторя. Просто знам, че двете се нуждаем една от друга.

След тези първи свои думи Ади замълча. Искаше да види реакцията на Альона. Тя не даваше признаци да мисли, че това са измислици, значи малко или много и тя бе на това мнение. Момичето точно това искаше. Пое дъх и отново зъпочна да говори:

- Знам, че мислиш, че мога само да ти преча, но не виждам как би могла да се справиш без мен. Или може би трябва да кажа как аз бих могла да се справя без теб. Знам, че в теб има нещо силно и това не е само воля.

След тези свои думи Ади спря да говори. Реши, че не е нужно да казво нищо повече. Може би трябваше само да изчака да види какво е мнението на Альона сега. По изражението и не се изписваше нищо. Единствения начин момичето да разбере как се чувства тя в момента бе сямата тя да и каже.

След ОГРОМНАТА буквално пауза, Альона поклати глава неубедително, а из главата й прескачаха какви ли не противоречиви мисли. Отвори уста да каже нещо, но отново преглътна и заслуша напрегнатата тишина, мислейки как да накара тези малки и убедителни очи на Ади да спрат да я прегъват.
Толкова ли не разбираха?
Всички не разбираха.

Нищо на практика не бе толкова лесно. Това го знаеха и двете момичета. Една от тях обаче видно съжаляваше за миналото си и за това, което е.
Аля направи опит да се усмихне, но сякаш мускулите й се бяха вкаменили от речта на детето и не можеха да помръднат нито инч от настоящото си място.
Ами сега.. като не можеше да й обясни.

Всъщност можеше.
Но никой не вземаше думите й особено на сериозно. За тях това беше един лаф, който сякаш е току-така разменен, за да се имат на приказка. Думите й, това което е тя никога не предизвикваше у едно сърце нещо повече от страх.

А това дете.. беше толкова смело!
Адриана все още стоеше, вперила поглед с надежда, която с всяка секунда изчезваше от очите й. Тя може би още чакаше, понеже за този час, който бе прекарала с жената беше научила и разисквала характера й и имаше само една истина – Альона обичаше да вбесява хората, чакаше да избухнат пред нея, трудно отговаряше и често режеше.
Ала този път причината бе далеч от тази.

Върколачката вече знаеше края от целият този разговор – накрая малката тийнейджърка щеше да побегне, а по задължение или по-скоро от притеснение тайната й да не бъде разкрита, Аля трябваше да я убие. Ех, жалко – момиченцето наистина струваше много на света и една такава загуба е като удар под кръста.
Но вината бе в Адриана, и тя трябваше да поеме последствията си. От думите си, от действията си, от решенията си.

- Виж какво, хлапе.. ще ти кажа няколко думи, след които съм убедена, че ще си тръгнеш, защото сега съм убедена, че това бяха едни празни приказки..
Настана мълчание, което за първи път бе така засрамващо.
- Ти не се нуждаеш от мен.. нито аз от теб. Мислиш ли, че до сега без теб съм могла да ям, да спя, и да дишам нормално. Не мисля, че ще ми бъдеш от полза, защото ти си едно просто парче месо, което накрая ще си намери гибелта с мен. Затова.. вместо да спориш – последен шанс да си тръгнеш невредима оттук. – и Альона посочи изхода на беседката. – Но ако най-безочливо изтръскаш истината от мен с тези прочувствени слова.. без дори да се замислям – ще те убия.

И след това последва най-странното действие.
Ади просто се усмихна. И то без преструвки, лъчезарно, сякаш Альона току-що й съобщи, че ще прибере цяла торба злато.
- Не можеш. – простичко отвърна Адриана на безмълвния въпрос на жената.
- Ти да не ме предизвикваш? Виж какво, малката.. убивала съм десетки пъти, ти ще си една поредна жертва..
- Не можеш. – ах, това, хлапе.. нямаше дори капка уплаха в гласа й. Да се чуди човек кои са тези родители, които са я създали.
- И от къде си толкова сигурна?
Върколачката започна да губи контрол, и макар с малко мъка започна да се приготвя да напада. Момичето си просеше една загрубяла ситуация.
- Направо съм убедена. – явно бе ред на вещицата да бъде потайната. Това почти вбеси Аля, която остана под прикритие с една безразлична физиономия. – Просто няма да ти стиска, а ако го направиш – да не мислиш, че нямам силата да те прогоня..

Най-накрая Ади се почувства наистина сигурна. Макар че може би сега бе момент в който всеки друг нормален човек би се уплашил, тя наистина се почувства в безопасност. Да я убие... Дали Альона не правеше това нарочно? Дали не искаше да остави момичето да стигне до края и да я накара да си признае какво всъшност е, а после просто да я убие? За Ади това нямаше значение. Тя през цялото време целеше да провокира Альона да и каже истината в очите, да признае очевидното - че тя не беше човек. Всъшност и Ади не беше човек. Точно това бе причината, поради която не се страхуваше. Тя бе усетила, че в жената до нея имаше нещо свирепо, просто трябваше да разбере какво е то. С тези свои предупреждения Аля само остави нещата да се развият точно както Ади целеше. Тя искаше да изнерви жената и по този начин тя да се ракрие. Е, това почти бе станало. И то дори по-добре от колкото момичето искаше. С тези свои думи за убийството Альона призна, че е звяр... просто без да го казва направо. При това мислейки си, че бедното дете или няма да разбере, или че накрая ще бъде разкъсано. Но не... Ади предчувстваше, че ще предотврати този неприятен край. Тя бе осъзнала, че срещу нея стои или вампир, или върколак. Въпросът бе, че не знаеше кое от двете. А трябваше да разбере. Въпросът бе как?

- Направо съм убедена. Просто няма да ти стиска, а ако го направиш – да не мислиш, че нямам силата да те прогоня?!

Целта на последните нейни думи може би бе да покажат на Альона, че и в Ади имаше нещо необикнавено. Не бе сямо тя... не бе единствена. Но това със сигурност не бе начинът да накараш личност като нея да признае нещо такова. Едно самопризнание в случая нямаше да предизвика второ. Младото момиче осъзнаваше това, затова реши, че няма нужда да казва цялата истина направо.

- Да, чу ме много добре - нищо не можеш да ми направиш. Не можеш за да ме нараниш - в думите на Ади нямаше и капка страх.
- Ти така си мислиш! - последва яростния отговор на Альона, която изглеждаше като звяр готов да атакува.
- Напротив - знам го!

Ади осъснаваше, че след тези нейни думи вероятността Аля да и се нахвърли е огромна, но въпреки това рискува. Отговорът не закъсня. Красивата жена изведнъж придоби ужасяващо свирепия вид на чудовище. Оголените и зъби се открояваха най-много в тази страховита картинка. В единия миг обикновен човек, а в следващия - звяр, тичащ към уж беззащитно момиче, готов да я разкъса. Ади реагира бързо. Тя знаеше, че шанса да отблъсне Альона, използвайки телекинезата, е твърде малък, затова реши да не рискува. Наблизо имаше пейка... поне си струваше да опита. Насочи мисълта си към нея и в следващия момент тя вече бе пред вещицата, служейки като бариера. Знаеше, че няма да спре Аля по този начин, но със сигурност щеше да я забави. Пейката веднага даде ефект. А за огромно учудване на Ади звяра, който се опитваше да я убие, вече не тичаше към нея. Альона се бе отказала. Защо ли?

- Ти си върколак - каза уверено младата магьосница с риск отново да бъде нападната, а този път, само ако допуснеше и най-малката грешка, изходът можеше да е фаталин за нея. - Знам го, убедена съм.